На 29-й юни сутринта, два часа преди да съмне, Мемед чауш отишъл в къщата на поп Никола, казал му да вземе причастието и да тръгне с него за затвора, дето имало двама българи да се причастяват, обаче без да спомене имената им. Свещеникът отишъл в затвора и с увиснала глава и изпито от скръб и печал лице изповядал и причастил нещастните двама българи – ГЕОРГИ ДРАЖЕВ и ЖЕКО АНДРЕЕВ СЪРТМАДЖИЕВ.
Едновременно с това заптиите бяха поставили и две бесилки – една до симитчийницата срещу моста, а друга – в Каргона до дюкяна на Ст.Касабов.
Когато останало един час да съмне, извели юнаците Георги Дражев и Жеко Андреев – първият за II отдел, а втория за I отдел.
Георги Дражев щом стъпил на моста, почнал да пее:

„Чуй ме, мамо, чуй ме,
Песен кат, ти пея,
Не жали ме, мамо,
Не плачи за мене,
Турци кат, ме бесят,
Скоро тез читаци
От тук ще избягат.
Българинът мъжки
С пушка, меч в ръка
Ще г, изгони вънка.”

Баба Дражевица, която нея вечер никак не спала, като чула гласа на сина си, изпищяла грозно, хукнала боса да прегърне и целуне сина си, но не била пусната. Войници и заптии я заобиколили с насочени щикове и въпреки тази груба сила, тя като чула сина си до говори, хвърлила се върху войниците и насила се помъчила да мине да иде при сина си, но пак не била пусната. Няколко войници по заповед на милезимина (лейтенант) уловили я за дрехите и ръцете и тя, спростряна отгоре моста, пищяла с колкото глас имала.
От първата до втората бесилка улиците били завзети от войска.
Слънцето се блъскало из невидимата бездна и, може би, бързало е да осветли чрез лъчи си лицата – жертвите, но тиранинът не чакал. Тъкмо когато получерният плат покривал земята, кръвопиецът дал заповед да се снемат оковите и синджирите от Георги Дражев и с усмихнат тон казал на Георги: „Е синко, има ли нещо да кажеш?”. „Да”, отговорил юнакът, качил се на приготвения стол, уловил с лявата си ръка въжето и казал по турски: „Читаци, гаджали! Не вярвайте, че мен и другаря ми като обесите, вий свободно, свободно ножа си ще мажете. Петстотин години стават вас как ви храним като кучета! (когато Георги произнесъл думата „кьопек” – „куче”, чаушинът Мемед ага насочил щика си към него, обаче милезиминът не позволил да го мушне, като казал: „Остави безверника каквото иска да казва.) Петстотин години стават как кръвта ни пиете! Още ли искате нас вместо добитък да ни употребявате? Аз от този свят отивам, но и вие много скоро при червената ябълка ще отидете!”
След това поел сам въжето, турил го на врата си и с весело и засмяно лице, като казал: „Боже, възкресни България! Смърт на Турция!”, бутнал с краката си стола и увиснал….
Кадъни, турци и цигани почнали да хвърлят камъни над увисналия труп.
На баба Дражевица се позволило да иде при сина си да го види, но….не вече жив, а увиснал мъртъв на въже и тя горката, скубеща косите си, подкрепяна от дъщерите си Стефанка и Василка, минала моста и като съзряла сина си увиснал, паднала на земята и почнала да плаче и реди.
На съмване започнали да бият камбаните от двете църкви по случай празника Петровден. Кървав Петровден! Всеки, който се научил за обесването, чудел се и се маял къде да отиде и да се скрие, а камбаните бият ли, бият!
Баба Дражевица от зори до вечерта, без да тури нещо в устата си, се вървяла около трупа на сина си, като го е оплаквала с насълзени целувки по ръцете и краката.
Надвечер по заповед на каймаканина, трупът на Г.Дражев бил снет и предаден на майка му да го погребе. „Вземи сина си и ръцете и краката, които цял ден си целувала, отрежи ги и ги …….бутни” – казал милезиминът и тръгнал с войниците си.
Баба Дражевица с помощта на дъщерите си и някои решителни мъже, нейни сродници, натоварили трупа на една талига и го занесли в къщата си.
Погребението на покойника се извършило сутринта на 30 юний без никаква тържественост.
Така ли трябвало да се погребе юнакът, който е жертвувал душата си за свободата на своя народ?
Вечна му памят?
  по Никола А. Върховски

 Днес 2014 година............... ВЕЧНА МУ ПАМЕТ ?