На 16 юли 2008 г. известният (и за жалост – рано напуснал ни) изследовател д-р Стефан Гайд обявява пред БТА, че е открита древната тракийска Библия Бесика. За нуждите на настоящата статия най-напред ще цитираме две от твърденията му. Първо, според него „азбуката, на която е написана (Библия Бесика), е предшестваща кирилицата, а не гръцка азбука”. И второ, д-р Гайд е посочил, че съществуват „свитъци от кожа и отделни книги от Библия Бесика на различни места по света”. Изглежда, че едно от тези „места по света” е Ямбол. Аргументите за това са дадени още през 1860 г. от великия ни изследовател на българската древност Георги Раковски. На 1 май 1860 г. в Белград той написва следното писмо до българския родолюбец от Одеса Николай Мирончов Тошков:
„В мое пътешествие открих едно важно съкровище за българска стара писменост, книга отпреди християнства еще! Тя е съхранена в Ямбол на восем листица, на кожа писана. Чрез нея се опровергават сички учени, кои са мъдрували досега за кирилица и глаголитица!... С голям труд – продължава Раковски – можах да я туря на ръка, един родолюбец българин я пренесъл в 1844 [г.] от Ямбол във Влашко, де се он находи посесор. Сега сички мои догатки за стара ни писменост, коих многажди ви съм приказвал, овеществяват се тържествено!”
„Пътешествието”, за което споменава Раковски, е неговото пътуване без бързане от Браила до Белград през януари-февруари 1860 г. Така че именно в този период той се е снабдил с уникалната историческа находка, пренесена от Ямбол през 1844 г. от родолюбив емигрант във Влашко. Думата „посесор”, какъвто бил ямболецът, означава притежател на земя, т.е. земевладелец, чифликчия. Следователно той е бил достатъчно заможен човек, а явно е бил и достатъчно просветен, щом е оценил значението на 8-те пергаментни листа и през 1844 г. ги е пренесъл за по-сигурно от поробения Ямбол в свободно Влашко. Жалко е, че след попадането им у Раковски през януари 1860 г. следите на ямболските пергаменти се губят и остава да свидетелства за тях единствено цитираният откъс от писмо. Но дори и това е достатъчно, за да се набие в очи пълното припокриване на казаното от двамата достойни българи Раковски и д-р Гайд. Д-р Гайд говори за „свитъци от кожа”, Раковски – за „книга..., на кожа писана”. Според Гайд азбуката на Библия Бесика не е нито кирилска, нито гръцка, а според Раковски ямболската пергаментна книга е на стара наша писменост, която обаче не е нито кирилица, нито глаголица... Старинността на 8-те кожени листа Раковски подчертава с думите си, че те били още отпреди християнството, което най-вероятно значи не отпреди Исуса Христа, а отпреди официалното християнизиране на България (864 – 865 г.)...
При липсата сега на тези ямболски пергаменти сме принудени да се основаваме само на научната си интуиция. А тя ни насочва на мисълта, че когато Библията е преведена на езика на траките, тя не е останала, естествено, само в един екземпляр, а е размножена чрез преписи. Поне епископите, т.е. владиците, в земите, населени с траки, би трябвало да са снабдени с по една Библия Бесика (ако не с цялата, то поне с най-необходимите за богослужението части от нея). А старото тракийско Кабиле до Ямбол си е било епископски център още отпреди 343 г. и, следователно, редно би било и там да има поне една Библия на траките... И това трябва да е станало още през ІV в., защото Библия Бесика я е имало вече преди края на този век. Това научаваме със сигурност от известния с красноречието си цариградски патриарх (397-404 г.) Св. Йоан Златоуст. В своя проповед през 399 г. той изрично подчертава, че както всички народи, така и траките са превели на своя език Светото Писание. А в актовете от Константинополския събор през 536 г. между езиците, на които се чете Св. Писание, е посочен и езикът на бесите...
Тук може би трябва да направим едно научно уточнение относно етнонимите „траки” и „беси”. Ще цитираме създателя на науката тракология проф. Александър Фол. В своята „История на българските земи в древността”, част І (1981 г.) на стр. 90 той пише: „На изток от Долнострумската област, във вътрешните дялове на Южните Родопи... се намират сатрите още през VІ в. пр.н.е., известни с независимия си дух и с най-прочутия си род – този на бесите. Бесите именно са царско-жречески род, който поддържал знаменитото светилище на Дионис в Родопите. С изчезването на етнонима на сатрите след Херодот (ок. 484-425 г. пр. Хр.) този на бесите започва да се налага... и в навечерието на римската епоха покрива целия Рило-Родопски масив, за да се превърне по-късно в сборен етноним за всички траки”. Тези мисли на проф. Фол сякаш са продължени от авторите на „История и цивилизация за 11 кл. Профилирана подготовка” (2002 г.), където на стр. 14 четем: „През късноантичната епоха (ІІІ-V в.)... най-компактно и добре запазено било тракийското население в земите между Стара планина и Бяло море. Там се наложил и общият етноним беси, който в късната античност означавал етнически траки за разлика от термина траки, с който било означавано цялото население на диоцеза (Тракия)”. А споменатият диоцез Тракия е създаден от император Диоклециан (284-305), като е включвал 6 провинции: Тракия (с център Филипопол), Европа (със Селимбрия), Родопа (с Енос), Хемимонт (с Адрианопол), Долна Мизия (с Марцианопол) и Малка Скития (с Томи).
Както видяхме, след ІІІ в. етнонимът „беси” става тъждествен с народностното име „траки”. „Траки” обаче за нас звучи някак си по-познато и затова едва ли нещо би попречило вместо понятието Библия Бесика да се използва „Библия Трацика”. Още повече пък като се знае, че „Библия Бесика” е просто един научен термин, използван за удобство (като измисления термин „Византия” например), а не е автентичното название на тракийския превод на Библията...
Но нека се върнем на съхранените до 1844 г. в Ямбол пергаментни останки от Тракийската Библия. Тъй като нивото на науката през 1860 г., естествено, не е било на висотата на сегашното, съвсем разбираемо е, че тогава Раковски не е могъл да идентифицира 8-те ямболски пергаментни листа като част от тракийския превод на Библията. Той обаче със завидната си научна прозорливост е усетил, че тук си има работа с невероятно стар и ценен исторически документ. Раковски е човек – изключителен полиглот: той със сигурност е учил, знае или ползва гръцки (стар и нов), латински, френски, турски, арабски, персийски, сръбски, влашки, руски, може би немски (живял е в Австрия); известен е интересът му и към свещения индийски език санскрит... Т.е. Раковски несъмнено е човек с влечение и усет към различните езици и писмености. Но нека не искаме от него с първо виждане да разбере, че е попаднал на исторически извор, написан на тракийски език и с тракийска азбука... Все пак Раковски не е Д-р Гайд ...
И тъй, най-вероятно е да приемем, че отпреди края на ІV докъм края на VІ в. в тракийския епископски център Кабиле (а защо не и в съвсем близкия Ямбол?) в продължение на два века е използван в богослужението тракийският превод на Библията. Божа работа е как 8 листа (фактически една книжна кòла) от тази тракийска Библия са оцелели в Ямбол чак до 1844 г., т.е. близо 13 века след гибелта на античното Кабиле под ударите на аварите (583 г.)...
И накрая, ако в заключение отново се попитаме възможно ли е в Ямбол да са били наистина запазени следи от тракийската Библия Бесика, отговорът като че ли се налага да бъде „По-скоро ДА”...

Хараламби БАЕВ – историк