В края на VI в. укрепеното селище Кабиле е разрушено от аварите. През XI-XIV в. върху него съществува малко средновековно селище. Кабиле загубва своето значение.
Земите на юг от Стара планина отначало са в пределите на Византийската империя, а след 705 г. са присъединени към българската държава. Много често те са арена на сражения между българската и византийската войска.
През 971 г. България пада под византийска власт. От север започват нахлувания на печенези, кумани и др. За да ги спре при старопланинските проходи, Византия използва крепостите Авли, Голое, Лардея и Маркели. В стратегията се налага второешелонна отбрана. Тогава се строи ямболската крепост, която за пръв път се споменава през 1049 г. от византийския автор Скилица Кедрин.
.jpg)
Археологическите проучвания на крепостта показаха, че тук е имало малко селище от пeриода IV-VI в., разрушено в края на VI в. Ново селище е възникнало през VII-VIII в. 
Също разрушено. Останките от съществуващата крепост са датирани от X в.
Това дава основание да се предположи, че крепостта е възникнала през периода 971-1049 г. след падането на България под византийска власт. Разположена на стратегическо място, тя пази пътя по долината на р.Тунджа към Одрин и Цариград. Византийските автори я определят като една от най-хубавите в областта между Стара планина и Странджа.
Крепостта била изградена на полуострова, където сега е гимназия ”Иван Райнов”, обиколена от трите страни от р.Тунджа. Досега не е установено къде се затваря от изток. От тук започвали три пътя за Одрин. От крепостта излизал главният път по левия бряг на р.Тунджа. От двете му страни било разположено гробището на града под сградите на гимназия ”Васил Левски”, община Тунджа, Профсъюзния дом за периода XII-XIV в. 
В продължение на близо 300 години крепостта е ту в български, ту във византийски ръце. През XII-XIV в. крепостта е поправяна и разширявана. През първата половина на XIII в. разширението обхваща северната и западната част.
За годината, през която крепостта пада под турско робство, има различни мнения, но се предполага, че е 1373 г. Ето как турският хронист Ходжа Саадедин описва тази засада. ”Тимурташ бей без бавене се отправил към Ямболу. Осланяйки се на яките крепостни стени, нейния знатен и злобен владетел тръгнал по пътя на съпротивата и разкола, та се затворил в крепостта си. Когато пукнала пролетта, прославените воини се разположили в подножието й и се вкопали в бойна позиция. Вестоносци им били изпращаните на горе стрели и гранитни гюлета, а посланието им грохотът на мечовете. Ревът на бойните им барабани отеквал сред скалистите зъбери и огласявал величието на исляма, а вопълът на тръбите им се извивал за да прикани безпомощния ветрогонец към пропастта на гибелта. Най-после жалката тълпа негодници видяла превъзходството на газиите и муджахидините и разбрала, че трябва да предаде крепостта и се приготвила да се покори. Поради просташката си надменност обаче неверниците решили да се съпротивляват още няколко дни. И тогава мекият пролетен въздух се сгорещил, превърнал в пещ вътрешността на крепостта, а огнени обсадители спрели дъха им и им взели здравето. Настъпилата горещина, която развалила храната и водата /виното/ им, ги принудила да се предадат”. /Преводът е на Мария Калицин/
Ямболската крепост е първата в България, която оказала дълга и ожесточена съпротива на настъпващите османски орди. В крепостта на мястото на сегашния физкултурен салон на гимназия “Иван Райнов” е имало християнска църква, името на която за сега не се знае, а според други - ”Св.София”.
Според запазена легенда “когато турците нахлули за пръв път, ограбили църковните неща, подиграли се с иконите и ги изгорили на огън сред църквата. В туй време, когато се разположили около огъня да се греят, вратите се затворили с голяма сила, някои турци останали вътре и измрели от глад. Всички усилия да отворят вратата били напусто. Господ ги наказал за светотатството.”
Дълги години след това, жените палили свещи на мястото на църквата. На 28.7.1481 г. върху църквата била построена Софуларскта джамия от сектата на суфиите.
След падането на крепостта в турски ръце и през първите години на османското робство градът се развива не в рамките на крепостта около днешния център на града.
Ето как описват останките на крепостта братята Шкорпил ”На изток от последната джамия /Софуларската/, която е разположена на един личен връх пазен от всичките страни, с изключение на източната от реката Тунджа, която го заобикаля, се показват основи на една стара кула с диаметър около 3 метра и един зид, който идел от северното подножие на върха към южното,този зид, който се показва при копането на места е правен от обикновени неработени камъни и песъчлив хоросан и има дебелина около 1 метър. Този зид и кула види се да са остатъци от едно укрепление, което е било направено по тези места по причина на стратегичността на местността.” През лятото на 1884 г. К.Иречек описва крепостта: ”Старият естествен акропол е стоял на левия бряг на речния завой, от трите страни заобиколен с вода. На скалистия му терен около 130 крачки и 16 метра издигнат над реката сега се издига единствената сграда, запустялата Софулар джамия… Край южната страна на джамията се забелязват огромни стари основи от големи дялани камъни… С града този полуостров е съединен с нисък ръкав, на който сега се намират колибите на циганите. При тях се познават и основите на стени от недялан камък и тухли, с които градът първоначално бил заграден от всички страни. Местоположението в речния завой и усамотената отдалече видима джамия на пръв поглед напомнят, разбира се в малък размер, на Търновския Царевец.”
За съжаление възможността да бъдат запазени останките от ямболската крепост и тя да бъде реставрирана като Царевец, са пропилени с построяването на сградата на мъжката гимназия с дарението на Иван Райнов. В нея е преподавал и историка Андрей Андреев.
В по-ново време останки от крепостта бяха открити през 1963 г. След голямото наводнение на р.Тунджа, с пари, отпуснати от държавата, трябваше да се построи блок /”блока на наводнените”/. Петното бе на ул.’’Охрид”. 
При започването на изкопните работи, багерът попада на южната квадратна кула. След сигнал в музея, директорката Венета Дачева нареди на нас - тримата уредници, да стоим пред багера. Пазихме, докато дойдоха Иван Тенев, първи секретар на ОК на БКП и кметът на града по това време Панайот Драгнев. Обяснихме, че трябва да се запази откритата кула. Разказахме, че ямболската крепост е първата в България оказала съпротива на османските орди. Иван Тенев отсече: ”Щом се е ляла българска кръв, да се запази”. Драгнев протестира и казва: ”Защо ви е тази неизмазана стена. Много пари сме вложели.”
Дойде представител на Националния институт за паметниците на културата арх. Стефан Бояджиев. Сформирана бе комисия, която реши да се измести петното за блока на 5 метра източно. Сякаш Ямбол бе град от небостъргачи и нямаше друго петно за блок. По този начин бе загубена възможността да се запази част от крепостната стена. Тя остана зад блока и сега е сметище.
През 1965 г. крепостта е обявена за паметник на културата от национално значение.
.jpg)
През 1970 г. беше реставрирана южната квадратна кула и крепостната стена зад „блока на наводнените”. При строежа на крепостта е използван камък от кариерите на Червен баир. През 1970 г. все още кариерите работеха и от там бяха докарани камъни за реставрацията. Инспектор по паметниците на културата към Градския съвет беше Любен Иванов. С неговата активна намеса беше извършена реставрацията.
Разкопките продължиха под ръководството на ст.н.с. Дора Димитрова от Националния институт за паметниците на културата. Тя извърши разкопки на северната ограда на гимназия “Иван Райнов” и установи, че тя е изградена върху северната стена на крепостта. Откри и северозападната кръгла кула на крепостта в основи. 
Пътят за захранване стола на гимназията минаваше през останките от кулата и ст.н.с. арх.Димитър Съселов от НИКП изготви проект за мост над кулата. Този проект не беше осъществен.
За да продължат разкопките на крепостната стена, зад „блока на наводнените” беше отчуждена една къща, която бе използвана една година като база от Дора Димитрова и археолога от музея Иван Крайчев. След това къщата бе съборена.
С решение на Градския съвет бяха отчуждени дворовете на къщите на 5 метра от стената зад блока в северна посока. Бяха им изплатени. С помощта на чиновниците преписките изчезнаха и това позволи на Тодор Стоянов да построи къщата си до самата крепостна стена. Отчуждена беше и къщата на журналистката Румяна Узунова, която лежи върху крепостната стена. Градският съвет не намери квартира на живущите в нея и не можаха да продължат разкопките.
Иван Крайчев разкопа в южната част на двора на гимназията останки от вътрешната крепост..jpg)
Проектите за реставрация на намерените основи бяха изготвени от арх.Д.Съселов, а по-късно от арх.Никола Николов от НИПК. 
Реставрацията бе извършена с градешки камък.
Около 1976-1977 г. беше проектиран голям жилищен блок, в дясно по улицата “Рила” сега “Михаил Лъкатник”. На някакво честване заедно бяха Христаки Кънев - първи секретар на ОК на БКП, Атанас Стамболов - председател на ИК на ОНС и Тодор Шкодров - кмет на Ямбол. Казах им, че като почне строежът на блока ще излязат останки от крепостта и ще се наложи спирането му. Шкодров протестира, защото били дадени много средства за проектирането. Христаки Кънев нареди да не се започва строежа на блока.
По-късно арх.Д.Бъчваровв ми каза, че в хидрогеоложки доклад на проектирания блок има интересни неща. Не можах да намеря доклада. Поради недалновидността на управляващи и специалисти от ямболската община бе унищожен един много хубав обект, който би бил интересен за посещение от туристи.
Сега много късно се правят опити да се обяви за обособена зона след като се построиха много нови големи къщи.
ПЕТЪР ПЕТРОВ
роден в Ямбол 1939 год.,
завършва ИСТОРИЯ - Софийски университет,
1962 - 1974 г. - уредник в исторически музей Ямбол,
1974 - 1995 г. - директор исторически музей Ямбол,
ДРУГИ ЗАГЛАВИЯ:
.jpg)
